Из "За робството и свободата на човека"

от Николай Бердяев

Няма съмнение, че волята за могъщество, имперската воля е враждебна на достойнството и свободата на човека. Пък и имперската философия никога не е твърдяла, че защитава свободата и достойнството. Тя екзалтира насилието над човека като висше състояние. Но самият проблем за насилието и отношението към него са много сложни. Когато се възмущават от насилието, обикновено имат предвид неговите груби и очевидни форми. Човека го бият, хвърлят го в затвор, убиват го. Но човешкият живот е изпълнен с незабележими, по-изтъняени форми на насилие. Човекът бива лишаван от свобода и става роб не само поради физическо насилие. Поробва социалното внушение, което човек изпитва от дете. Системата на възпитание може напълно да лиши човека от свобода, да го направи неспособен за свободни съждения. Тежестта, масивността на историята също насилва човека. Той може да бъде насилван чрез заплахи, чрез примери, които са се превърнали в колективно действие. Поробването е убийство. Човек винаги изпраща на човека токовете на живота или токовете на смъртта. И винаги омразата е ток на смъртта, насилващ другия. Омразата винаги иска да лиши от свобода. Но удивително е, че и любовта може да бъде смъртоносна, да изпраща токове на смъртта. Любовта поробва не по-малко от омразата. Човешкия живот е пронизан от невидими токове и човек попада в атмосфера, която го насилва и поробва. Съществува психология на индивидуалното насилие и психология на колективното, социалното насилие. Кристализиралото, закостеняло обществено мнение насилва човека. Той става роб на общественото мнение, роб на обичаите, нравите, на социално натрапените съждения и мнения. Трудно е да подминеш насилието на пресата в наше време. Средният човек от нашата епоха има мненията и съжденията на вестника, който чете всяка сутрин, вестникът го подлага на психическа принуда. А резултатите от лъжливата и подкупна пресаса ужасни - човек бива поробен, лишен от свобода на съвестта и съжденията. Впрочем, това насилие е сравнително малко забележимо. То изпъква единствено в страните с диктатури, където фалшификацията на човешките мнения и съждения е държавна дейност. Има и по-дълбоко насилие, насилието, осъществявано от властта на парите. Такава е скритата диктатура в капиталистическото общество. Човек не е насилван пряко, по забележим начин. Животът на човека зависи от парите, най-безличната, най-безкачествената, с всичко разменящата се сила в света. Човек не е лишен пряко, чрез физическо насилие от свобода на съвестта, свобода на мисълта, свобода на съжденията, той е поставен в материално зависимо положение, намира се под заплахата от гладна смърт и по този начин е лишен от свобода. Парите дават независимост, липсата на пари поставя в зависимост. Но и които имат пари попадат в робство, подложени са на незабележимо насилие. В царството на мамона човек е принуден да продава труда си и трудът му не е свободен. Човекът не познава истинската свобода на труда. Относително по-свободни са били трудът на занаятчията интелектуалният труд, който впрочем също е подложен на незабележимо насилие. Но човешките маси са преминали през робския труд, през крепостния труд, през новия робски труд в капиталистическия свят о през крепостния труд по примера на комунистическото общество. Все още човекът си остава роб. Много интересно е, че психологически най лесно се възприема като свобода липсата на движение, обичайното състояние. Самото движение е известно насилие над окръжаващия свят, над окръжаващата материална среда и над другите хора. Движението е изменение и то не търси съгласието на света за ония премествания, които предизвиква. Такова възприемане на покоя - като липса на насилие, а движението, изменението - като насилие, има консервативни последици за социалния живот. Обичайното, отдавна утвърдилото се робство може да не ни изглежда насилие, а движението, насочено към унищожаване на робството, може да ни се стори насилие. Социалното реформиране на обществото се възприема като насилие от онези, на които привчния социален строй им се е струвал свободен, макар той да е бил страшно несправедлив. Всички реформи, свързани с положението на работните класи, изтръгват от буржоазните класи викове за нарушаване на свободта, за насилие. Такива са парадоксите на свободата в социалния живот. Робство дебне човека от всички страни. Борбата за свобода предполага съпротива, без съпротива нейният патос отслабва. Свобода, станала обичаен живот, преминава в незабележимо поробване на човека, това е обективирана свобода, а свободата всъщност е царство на субекта. Човекът е роб, защото свободата е тежка, а робството - леко.

В робския свят на обектността насилието се смята за за сила, за изявена сила. Екзалтацията на насилието винаги означава преклонение пред силата. Но насилието не само не е тъждествено със силата, то никога не бива да бъде свързвано с нея. В по-дълбок смисъл сила означава да овладееш онова, към което тя е насочена, не господство, при което винаги се запазва една външна позиция, а убеждаващо, вътрешно покоряващо съчетаване. Христос е говорил със сила. Тиранинът никога не говори със сила. Насилникът е напълно безсилен пред онзи, над когото извършва насилие. Към насилие прибягват поради безсилие, защото не притежават никаква мощ над ония, над които упражняват насилие. Господарят е лишен от каквато и да е сила по отношение на своя роб. Той може да го изтезава, но озтезанието означава само среща с непреодолимо препятствие. И когато господарят придобие сила, той престава да бъде господар. Прделното безсилие пред друг човек намира израз в убийството му. Ако човекът можеше да бъде възкресен, би се изявила безмерна сила. Силата е преобразяване, просветление, възкресяване на другия. А насилието, изтезанието, убийството е слабост. В обективирания, делничен, обезличен, екстериоризиран свят сила наричат не онова, което е сила в екзистенциалния смисъл на думата. Това намира израз в сблъсъка на сила и ценности. В света висшите ценности се оказват по-слаби от низшите, висшите ценности биват разпъвани на кръст, а низшите тържествуват. Полицаят и фелдфебелът, банкерът и търговецът са по-силни от поета и философа, от пророка и светеца. В обективирания свят материята е по-силна от Бога. Синът Божи е бил разпнат. Сократ е бил отровен. Пророците са избивани с камъни. Винаги инициаторите и творците на нова мисъл и нов живот са преследвани, подтискани, а често пъти и убивани. Средният човек на социалната посредственост е тържествувал. Тържествували са само господарят и робът, свободните не са били понасяни. Не са желаели да признаят висшата ценност - човешката личност, а низшата ценност - държавата, с нейното насилие и лъжи, с шпионажа и хладнокръвното убийство, е била почитана за висша ценност и робски са й се прекланяли. В обективирания свят обичат само крайното, не понасят безкрайното. И тази власт на крайното винаги се е оказвала робство за човека, а отхвърляната безкрайност би била осовбождение. Силата е свързвана с порочни средства, които са приемани като необходими за постигането на цели, смятани за добри. Но целият живот се изпълва с тези средства, а до целта никога не се е стигало. И човек става роб на средства, които уж му дават сила. Човекът е търсил сила по измамни пътища, по пътищата на безсилието, проявено в актове на насилие. Той е извършвал волеви актове за поробване, а не е извършвал волеви актове за освобождаване. Винаги убийството е играло огромна роля за тъй наречените велики исторически дейци, за героите на имперската воля. И то винаги е свидетелствало за метафизичната слабост на теси "силни" хора, за патологичната им воля към могъщество и господство, съпровождана от мания за преследване. Духовната слабост, безсилието над вътрешния живот на човека, липсата на възкресяващи сили за нов живот са причината да се допускат адски мъки в отвъдния живот и убийства, мъчения, жестоки наказания в този живот. Правдата е разпната в света, но истинската сила е в правдата, в Божията правда ...

Текстове на Николай Бердяев